Недостатъчно мъртъв - Страница 94

Но в този момент той имаше нещо по-важно наум. Една машинка за изработване на ключове — с отливки за всякакви ключалки, както твърдяха в интернет рекламата, — която кротуваше в кафявата опаковъчна хартия с надпис „Чупливо“ на пода до тезгяха му още откакто беше доставена преди няколко месеца.

Това беше голямото предимство да си милиардер на време. Можеше да планираш за в бъдеще. Да мислиш за в бъдеще. Беше прочел цитат в един вестник за някой си Виктор Юго, който казал: „Едно нещо е по-силно от всички армии на света и това е идеята, чийто час е ударил.“

Потупа пълната с восък тенекиена кутийка с отпечатъка на ключа от входната врата на Клео Мори, която издуваше джоба на сакото му. После започна да разопакова машинката с усмивка на лице. Поръчването й определено беше много добра идея.

Часът й беше ударил.

77

Грейс вкара своята алфа ромео на паркинга пред Кралската болница на графство Съсекс, където беше дошъл да посети своя ранена служителка, и тръгна да търси място за паркиране. После търпеливо изчака една възрастна дама да отключи вратата на малкия си нисан микра, да се качи, да си закопчае колана, да пъхне контактния ключ в ключалката, да си оправи огледалото за обратно виждане, да включи двигателя, да се сети какво е предназначението на волана, да си спомни къде са скоростите и най-сетне да намери задната. След което изхвърча със скоростта на торпедо, като се размина на сантиметри с неговата кола. Той паркира на освободеното от нея място и изключи двигателя.

Беше около два и половина и коремът му куркаше, напомняйки, че трябва да хапне нещо, макар че нямаше апетит. Посещенията в моргата не будеха у него желание да се храни, а мрачната татуировка на гърба на Софи Харингтън все още бе ярко запечатана в съзнанието му, озадачаваща и тревожна.

...

„ЗАЩОТО Я ОБИЧАШ.“

Какво, по дяволите, значеше това? Предполагаше, че „я“, се отнасяше за жертвата, Софи Харингтън. Но кой беше неизвестният обичащ? Гаджето ли й?

Телефонът му иззвъня. Обаждаше се Ким Мърфи, която го информира за развоя на разследванията за деня до момента. Най-важната новина беше, че лабораторията в Хънтингтън бе потвърдила, че ще получат резултатите от ДНК тестовете късно следобед. Докато приключваше разговора, телефонът му съобщи за изчакващ разговор. Беше главен инспектор Дуйган, който също се обаждаше, за да докладва докъде са стигнали нещата по случая със Софи Харингтън и гласът му звучеше доволно.

— Една възрастна госпожа, която живее отсреща, се обадила на охраняващия полицай преди около час. Казала, че забелязала мъж, който се държал странно на улицата пред сградата, в която живеела Софи Харингтън, някъде към осем часа в петък вечерта. Носел червена пластмасова торбичка и ветроустойчиво яке с качулка. Дори и така, изглежда, го е огледала добре.

— Успяла ли е да опише лицето му?

— Пратихме човек, който да я разпита. Но онова, което ни каза досега, отговаря на описанието на Бишоп, в смисъл на ръст и телесна конструкция. И правилно ли съм запомнил от доклада за времевата възстановка, че той няма алиби за това къде е бил по същото време?

— Така е. Би ли могла да го разпознае сред няколко други?

— Това е задача номер едно.

Грейс попита Дуйган дали са разбрали имала ли е Софи Харингтън приятел. Старши следователят отговори, че все още нямат информация, но скоро щели да разпитат нейна приятелка, която съобщила за изчезването й.

Когато колегата му приключи, Грейс провери електронната си поща по своя блекбъри, но нямаше нищо свързано с двете разследвания. Пъхна устройството в калъфа му на колана си и се замисли. Новините от Дуйган бяха наистина много добри. Ако тази жена можеше с положителност да идентифицира Бишоп, това щеше да означава ново значително доказателство срещу него.

Коремът му изкурка отново. През отворения покрив биеше свирепа слънчева светлина и той го затвори, благодарен за краткотрайната сянка. После взе сандвича с бекон и яйце, който си беше купил от една попътна бензиностанция, и разкъса целофана.

Първата хапка му напомни за картон с вкус на бекон. Дъвчейки бавно и без ентусиазъм, Грейс взе последния брой на „Аргъс“, който беше купил заедно със сандвича, и се загледа в заглавието с големи букви на първа страница, смаян от бързината и честотата, с която вестникарите публикуваха материалите си. Все някога трябваше да се добере до вътрешния източник на Спинела. Но в момента това беше последната задача в списъка му от приоритети.

...

„СЕРИЕН УБИЕЦ В БРАЙТЪН ВЗЕМА ВТОРА ЖЕРТВА.“

Имаше изключително привлекателна снимка до раменете на Софи Харингтън, по тениска и с простичко мънистено герданче, с развята дълга кестенява коса под слънчевите лъчи. Усмихваше се ослепително на камерата или на човека зад нея.

После прочете статията с автор Кевин Спинела, която продължаваше на втора и трета страници. Беше гарнирана добре с редица светски снимки на Кати Бишоп, както и с думите на покрусените от скръб родители на Софи Харингтън и на най-добрата й приятелка, които очакваше да намери. И една негова малка снимка, която вестникът винаги публикуваше.

Беше типичен материал на Спинела, сензационен репортаж, предназначен да създаде възможно най-голяма паника в града и да увеличи тиража на вестника през следващите дни, както и да разкраси автобиографията на Спинела и да допринесе за несъмнените амбиции на този мазник да се вреди в някой национален вестник. Грейс смяташе, че не може да вини нито него, нито редактора му — сигурно и самият той би правил същото в подобно положение. Независимо от това, умишлено неверните цитати като „Командващият полицейската дивизия на Брайтън главен следовател Кен Брикхил посъветва всички жени в град Брайтън и Хоув да си заключват вратите“ не помагаха никак на ситуацията.